А Clockwork Orange by Anthony Burgess

(Оригиналът - тук.)


В троицата великолепни британски антиутопии от средата на миналия век – допълнена от Прекрасният нов свят на Хъксли и 1984 на Оруел, – Портокал с часовников механизъм заема място, подобно на Пълно бойно снаряжение сред Апокалипсис сега и Взвод, трите американски класики за виетнамската война.

     И творбата на Кубрик, и тази на Бърджис (междувпрочем екранизирана от самия Кубрик) разчитат на бляскава кинематографична и словесна многофасетъчност, надяната като клоунска маска върху страницата/лентата.

     И в двата случая, подозирам, именно изобретателното боравене със средставата на съответното изкуство правят тези произведения по-непопулярни от сродниците им – поне в България.

     Зрителят предпочита неназования ужас на Курц и христовата поза на сержант Елайъс вместо прочувствения монолог пред камерата на редник Animal Mother, прехвърлил свойски ръка през раменете на пепеляв виетконгски мъртвец, или пък настъпващия през напалмова нощ отряд американски войници с песен за Мики Маус на уста.

     Читателят предпочита праволинейната и тържествена злокобност на  CENTRAL LONDON HATCHERY AND CONDITIONING CENTRE, шока от вечния ботуш в лицето и лозунгите на Министерството на истината пред сцена на пребиване и изнасилване, изобилстваща от звукоподражателни като в комиксов панел ("crack crack", "razrez razrez" и т.н.) и фарсова описателност ("I untrussed and got ready for the plunge").

The Cold Commands by Richard Morgan

Пускам тук едно от най-скорошните си ревюта за ShadowDance, онлайн-списанието, където пописвам от време на време. Фокусът на ShadowDance са "странните" жанрове - фантастика, фентъзи, хорър, слипстрийм, магически реализъм и така нататък. (В случай, че намине някой, на когото тази литература не му понася, да не продължава :))

Единственият до момента отклик на долното - във форума на списанието, - бе "отвратително" и "нечетимо" и верен на извънредно ниското си самомнение, както и на скептицизма си по отношение на горните определения, го пробвам и пред вас.

Приятно (или тъкмо напротив) четене :)

Бележки за Четенеписането

Както личи от заглавието, в настоящия преходен модел съм слял двата гореспоменати процеса. Сливането е умишлено, може би неинтуитивно за много от възможните читатели на този текст, може би насилствено за някои от тях. Ала според мен разделянето им и честото негово следствие – тяхното противопоставяне – им вредят много повече. Моделът е преходен и преходен. Той е етап от собственото ми осмисляне на двата процеса и като такъв – нещо нетрайно, без претенции за изчерпателност, окончателност и критическа тежест. Последното би могъл да добие или загуби единствено в сравнение с други подобни текстове, може би писани в негов отговор.

The longer the wait, the crazier the Godot.

В чест на почти цялата година мълчание, сега се завръщам ударно с нещо като обобщение на нещо-като -теорията на симпатичния шотландски ненормалник и писател на странна литература Хал Дънкан. Ако ви звучи наполовина като от книга за езотерика, наполовина като бълнувания на пребозал с литературна критика идиот, значи ви звучи точно както и на мен :)

Приятно прескачане по диагонал и благодаря предварително за погледите на пълна фрустрация и/или отегчение!

Пошарих из блогове с литературна насоченост (всъщност, не само) преди известно време и започнах да се чувствам като ученик в час по писане на есета. Като момче от дърво. Всички са толкова съкровени. Зад всяка дума се е потулило едно огромно "АЗ". Зад всяка точка в края на всяка публикация, едно огромно "ЕТО МЕ, ТОВА СЪМ АЗ." В този абзац няма ирония. Не спирам да се възхищавам на хората, умеещи да споделят себе си така. Известно време даже леко се потиснах от моето себе си, което това не го умее.

А аз си пускам тук упражненията по писане и някакви общи приказки. Може би не съм от онези АЗ-блогъри - или не съм блогър въобще. Или си нямам понятие какво е да си блогър. Или пък да си блогър значи каквото си поискаш? Избирам си последното. Та, седнах преди няколко дни зад чина и написах още нещо, горе-долу за един учебен час време. Ади го хареса, затова се осмелявам да го пусна тук.

Темата - среща със себе си в миналото или бъдещето.

Eдно творческо упражнение

Долното упражнение бе част от курса по творческо писане, който споменах в по-миналата си публикация. Пускам го тук, защото е най-оформеното ми парче творчество към момента. На английски е. Първо, трябваше да прочетем следния разказ на Иън Макюън:

Талант. Консуматорство.

Когато чета, не слушам музиката на сферите. Когато чета, ям.

Не знам колко често хората се замислят за съдържанието на десетките метафори и афоризми, с които е маскиран (мистифициран) погледът към четенето/писането. То не са божествени осенения, 99% пот и 1% вдъхновение, дисекция на текста, мистична връзка между творец и публика, "владеене" на "занаята", храна за душата и така нататък.

Поставих последното на преден план в по-горния абзац, за да се опитам да го поразчопля, а не защото съм решил, че ми е Истината. Поставих две от думите в предпоследното в кавички, защото това са две от преобладаващите "теми" в дискурса четене/писане. Поставям "теми" в кавички, защото това, което всъщност са, е идеологизирана реторика, която ражда единствено клишета и елементарен подход към литературата - и от творческа, и от читателска страна. Ражда търпимост към посредствеността, ражда представа за писателя като за уличен свирач, който ще ти пейне каквото му поискаш, ако му пуснеш няколко стотинки в шапката.