Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

четвъртък, 31 март 2011 г.

Пошарих из блогове с литературна насоченост (всъщност, не само) преди известно време и започнах да се чувствам като ученик в час по писане на есета. Като момче от дърво. Всички са толкова съкровени. Зад всяка дума се е потулило едно огромно "АЗ". Зад всяка точка в края на всяка публикация, едно огромно "ЕТО МЕ, ТОВА СЪМ АЗ." В този абзац няма ирония. Не спирам да се възхищавам на хората, умеещи да споделят себе си така. Известно време даже леко се потиснах от моето себе си, което това не го умее.

А аз си пускам тук упражненията по писане и някакви общи приказки. Може би не съм от онези АЗ-блогъри - или не съм блогър въобще. Или си нямам понятие какво е да си блогър. Или пък да си блогър значи каквото си поискаш? Избирам си последното. Та, седнах преди няколко дни зад чина и написах още нещо, горе-долу за един учебен час време. Ади го хареса, затова се осмелявам да го пусна тук.

Темата - среща със себе си в миналото или бъдещето.




Излизам от фугата. Олюлявам се, повръщам; несмляните хранителни дреболии плисват на найлона. Коляното ми, омекнало, се устремява към повърнатото. Един силует пристъпва в крайчето на погледа ми, подхваща ме.
Стоим сплели пръсти, той – подпрял ме с тяло, като насред стъпка в танц.
Издишвам рязко и пелената пред очите ми се разрежда. Лицето му изплува.
Лепенка с телесен цвят върху едната вежда променя контурите на окото под нея, придава му скръбен вид; ала на лицето му има усмивка.
(И в ъгъла на устата, белега ни – при него ивица бледа дялната кожа сред прошарената брада, чак до ръба на челюстта, като просека в лес; при мен – още пресен и натрапчив като мундщук, тъй че ми причинява мускулни тикове и пресича дъха ми на моменти.)
Усмивката се раздвижва:
– Здравей отново, друже. Пази обувките. Дай да мръднем.
Пристъпваме на килима, а край нас се вдига миризма на дезинфектант, която вече свързвам с увисналата гола крушка насред тавана. Бяла, ярка, тормозна. В молекулната решетка на веществото, което наричам "найлон", виси оплезен като гладен пес някакъв "-цид", който ще излочи кашата, която правех след всяко пътуване дотам. И започваме.
Стаята е пространството на неговата дълга, тайна печал – следи от ранна гладна ярост (стол, облегнат на стената, рипнал на задни крака и замръзнал, предните прегризани в лудост) и последвало отричане (снимки приковани с образа навътре към дъски върху ослепелите прозорци) и ярост, пак, но вече счупена (над прозореца сълзящо старо слънце, избухнало от запокитена бутилка). После сделки с тъмното, плач в тъмното, безразличие в тъмното; и те със следите си.
Като онези куб-картини, в които разчленените измерения на лица зейват едновременно и отведнъж.
Най-много се страхувам от покоя в усмивката му, от мъртвото вълнение във вените му, което ме влачи от моите брегове до неговите. (Още първия път ми рече, повиках те от кръвта си.) Не смея нито с ръка, нито с дума да изменя странната геометрия на това място. Там не пипам и не питам. Подозирам, ще убие себе си, ако го сторя.
Дезинфектантът се разсейва, сменят го мед и мента. Чашките и чайника ни чакат, както винаги. Масата е спретната. Порцелан и дърво лъщят като новородени. Чаеният аромат отмива гаденето. Откак ме повика за пръв път, все се мая на този аромат. Обичам го така отдавна, че съм забравил вече онова дете, което едва побираше чашата в шепи, а той – така отдавна, та да е забравил и него, и мен. Но ароматът е свеж като в деня на първия ми спомен.
Сядаме. Той е събрал длани в купичка от плът, в която е побрал няколко кубчета захар. Накланя я първо над моята чаша, после над неговата. (Аз обичам чая само с мед, но той не пита.) По грубите му пръсти остават зрънца захар. Той сваля ръце в скута си и се усмихва.
– Е, какво ново?
Никога, нищо. Затова го лъжа. Отпивам, изчаквам небцето да се натрепери от рязката сладост, прокашлям се, казвам:
– Ожених се.
– О – с безучастния тон на далечен роднина. – Хубаво. Пожелавам ти щастие.
Мръщя се през рамото му, в празните, пронизани през средата от гвоздеи гърбове на снимките.
– Роклята й беше червена. – Гледам лицето му. Ровя с поглед за следи от спомен.
– Голяма ли беше? Трудно се танцува с фусти.
Помни ли? Какво? Или си плямпа?
Отпивам пак. На раменете ми се качва топла тръпка.
Той пие. С устни, сключени около ръба на чашата, лицето му е празно като обърнатите снимки. Очите му са хлътнали в черепа. Зад мен нещо млящи на пода. Нещо ме хапе по раменете, под кожата. Тръпки, тръпки, повтарям си мислено. Осъзнавам: не помни.
Лъжа отново.
– Роди ми се дете.
Той изрича безстрастно:
– Толкова лесно умират. Крехки. – (Професионална безстрастност. Знам, защото съм лекар.) – Не знаеш още кога, но направихме грешка. Убихме утроби. Отровихме млякото. Морско-солено. Малките пиха. Крехки. Умряха. – (Всичко това през глътки горещ порцелан. Дъхът му дими.)
Извикал ме е от кръвта си. Другаде във времето други като него са късали от алхимични дървета ябълки от злато, напук на окъпани в сяра повели на богове и дракони. Фауст. Кога около иглата ми са затанцували дяволи? Защо? Какво правя тук?
Оттатък тежката стоманена врата нещо отеква, винаги нещо отеква, но още далече звукът рухва прехапан, остава закратко при нас като мукване на глухоням, млъква. Не търся нищо оттатък. Стаята е убежище и утеха. Разбирам го, онзи, усмихнат насреща ми. Лъжа отново:
– Удави се брат ми.
– Роди се обесен. Помниш ли? Син. Не го искаха. – Потраква с чинийка и чашка. Така е. Но не те, а аз не го исках. И не се обеси с пъпната връв. Той продължава: – Когато направихме грешката, искаха всички. Един син да оцелее, една дъщеря. Но хората бяха нехора. Ялови идваха и си отиваха. И не само ялови – болни, страшни. Нехора. Помагах, доколкото мога. Не много. Въобще. Излъга ме онзи.
Всичко това съм го чувал. Децата. Тела – пресолени пустини. Дошли хора-нехора. Отишли си. И онзи – излъгал го, отпълзял. А този останал сам дълго. Дошли пясъци.
Един ден настъпила нощ със слънцето още високо. Звезди като да не повярваш какви. Звезди!
(Това го шепне задъхан. Умува – глава наклонена, – как да го каже, как да го каже? По-голямо, по̀ космически хладно, по поетски сюблимно. Накрая издиша. Усмихва се, шепне: "идиот".)
Струва ми се, че нещо повява в лицето му. Усмивката му се сгърчва като грабнато от вятъра знаме. В крайчето на устната, при белега, трепти в очакване капка чай. Цялата ми глава изтръпва. Над нея отваря уста онова, дето хапе раменете ми.
Капката капва.
Усмихва се, става. Прегъва найлона. В един ъгъл се валя парче тебешир. Той го взима и прописва на стената. Това е ново. Събирам смелост и питам:
– Какво правиш?
Той пише. Аз ставам. Оттатък вратата се вдига нов звук.
Грохот.
Глас.
– Върни ме обратно.
Той пише.
– Върни ме обратно.
Той пише.
– Върни ме обратно.
Той пише.
– Върни ме обратно.
Той пише.
– Върни ме обратно.
Той пише.
– Върни ме обратно.
Той пише:
– Върни ме обратно.

14 коментара:

Teya Diya каза...

така, така...

Trip каза...

Има още много да вися зад чина.

Ина каза...

Финалът, финалът!

Trip каза...

Ще повторя, че има още много да вися зад чина, но ви благодаря много и на двете :)))

Nadinka каза...

просто бъди себе си :)
това всъщност...се чуи най-трудно, но пък си струва!

почивки лято 2012 в Турция каза...

много хубаво казано и написано, пожелавам ти успех, до скоро

Есенна песен каза...

Кой си? Няма значение. Никога не оставяй перото.

E.T. каза...

Благодаря :) Ще се опитам - а и май е време да повъзобновя писането тук :)

presly каза...

"себе си, което това не го умее"
Въобще не е вярно това. А и ако на теб ти харесва да пишеш, пиши. :)

Новини каза...

Страхотна публикация. Продължавай в същия дух!

море в турция каза...

Ако има поне един човек, който да ти хареса писането значи си писател! Пък и писането е важно заради самото писане. Важно е за теб! Няма значение кой какво казва. Всички велики писатели са писали много в началото докато постигнат свой стил и име. Така, че пиши, пиши, пиши... и не спирай никога!

ранни записвания кушадъсъ каза...

много интересен стил на писане, харесва ми, разбира се има място за още доразвиване, на което трябва да се доработи за да се додефинират детайлите, продължавай да пишеш и да споделяш тук с всички нас, пожелавам ти много услехи, поздрави и до скоро

ароматизатори каза...

Написаното е сякаш сътворено на един дъх - това е първото ми впечатление и това, че изглежда написано на един дъх ме накара да го прочета на един дъх и жадно. Стилът ти на писане определено е уникален и имаш този талант, който не всеки има - да накараш читателя да не остави текста докато не прочета и последната дума. Има много писатели, които пишат добре, повече от добре, но не успяват да увлекат читателите си по този начин.

почивки в чужбина каза...

Поздравления и от мен за страхотният ти стил на писане. Вижда се че имаш талант и свой поглед на нещата от живота, което е важно за един автор независимо на какъв стил , дали поезия, или разкази или нещо по психологически. Блога е много интересен и любопитен, всеки може да намери нещо за себе си и със удоволствие да отдели няколко минути и да коментира нещо.Важно е да успееш да накараш читателя да не откъса погледна на написаното, тогава дори и един да е прочел написаното вече си и автор и то харесван.Пожелавам ти много вдъхновения и публика на която да ги споделяш.