Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

петък, 25 февруари 2011 г.

Талант. Консуматорство.

Когато чета, не слушам музиката на сферите. Когато чета, ям.

Не знам колко често хората се замислят за съдържанието на десетките метафори и афоризми, с които е маскиран (мистифициран) погледът към четенето/писането. То не са божествени осенения, 99% пот и 1% вдъхновение, дисекция на текста, мистична връзка между творец и публика, "владеене" на "занаята", храна за душата и така нататък.

Поставих последното на преден план в по-горния абзац, за да се опитам да го поразчопля, а не защото съм решил, че ми е Истината. Поставих две от думите в предпоследното в кавички, защото това са две от преобладаващите "теми" в дискурса четене/писане. Поставям "теми" в кавички, защото това, което всъщност са, е идеологизирана реторика, която ражда единствено клишета и елементарен подход към литературата - и от творческа, и от читателска страна. Ражда търпимост към посредствеността, ражда представа за писателя като за уличен свирач, който ще ти пейне каквото му поискаш, ако му пуснеш няколко стотинки в шапката.





"Овладяването" на "занаята" на писането няма нищо общо с таланта. Добрият читател/писател консумира литературата. "Консумирането", разбира се, е поредната мистификация, поредната визуализация на това, което се случва, еднозначно приета като литературен еквивалент на бухането на бургери; от хора, които не си правят труда да помислят какво още би могла да значи тази дума, но за компенсация я крещят с капс лок в лицата на останалите. Подобна думичка е и "дисекция" - сякаш единствената ти цел, когато режеш нещо, е да го разпънеш след това с карфици върху плочка дърво и да обходиш с поглед червата и клоаката му.

Аз режа, за да ям. И предпочитам да вярвам, че добрият вкус и маниери на масата са знаци на културния човек.

За какво въобще говоря?

Литературният талант не е "владеене" и "майсторлък". Той е "подчинение". (Пиша и това в кавички, защото не искам да поставям тази "тема" над останалите. Бих приветствал нейното разопаковане.) Ще опитам да стигна до обяснение като първо обърна още един камък с мухъла нагоре. Човек не пише с подсъзнанието си, а най-вече със съзнанието си. Да ти хрумне какво да пишеш е основно задача на първото, да - но е относително малка част от процеса на писане. Всъщност големият принос на подсъзнанието към процеса е неписането. То произвежда страха и несигурността от един или друг аспект на творчеството, които в крайна сметка може да го убият. Съзнанието ги контролира. Който е опитвал да пише, знае, че задачата му е тежка. На първо място, налага му се да ти повтаря непрестанно, че трябва да пишеш. Удоволствието от писането и пристрастяването към него се случват съвсем наистина. Но това е зависимост, от която човек много лесно може да се откъсне, понякога дори неволно (всеки ден неписане увеличава риска да не пишеш и на следващия).

Съзнанието не се чувства удобно, когато плющи с бича. По му приляга да храни онова ръмжище под себе си, за да го опитоми (поне донякъде). Три думи - "възприемане на модели". (Други три - "Хранене с литература", но ще използвам първите, за да не плесеняса и тая метафора.) Възприемането има две страни - способността да забележиш и способността да усвоиш. Какво забелязваш и усвояваш? Естетически модели. На всяко едно ниво - от подредбата на думи в изречение, през подредбата на изреченията в сцени, на сцените - в глави на роман, до моралните и социални измерения на творбата.

Забелязването и усвояването не се случват механично. Някои забелязват, но така и не усвояват. Всеки може да разпознае лицето на свой приятел, включително и на хартия, но не всеки може да го нарисува. Забелязването води със себе си друго осъзнаване: че има стандарти, по които творецът трябва да съди себе си. Някои просто нямат нужния характер, за да са си сами първи и може би най-сурови съдници. А как се случва усвояването? Чрез нещо, което немските романтици са нарекли Begeisterung. Грубо казано - творчески ентусиазъм. Иначе казано - несекващо желание да проследиш движението на словесната четката на твореца, да опиташ на вкус боята, да изпиеш модела в ума си, а той да се просмуче там така, че да забрави(ш) думите, с които е пристигнал; готов да сграбчи(ш) нови, с които да се появи на страниците ти.

Това е по-важно от всяка гора, която творецът е готов да погуби с драсканиците си. Липсата му е равносилно на липса на талант. На това е равносилно и да дадеш на съзнанието си бича, след като вече си усвоил нужните модели - да откажеш да се подчиниш, уплашен от "липса на оригиналност", уплашен, че ще загубиш нещо от "себе си", че "крадеш". Писането не е губене на "себе си". То е доброволно отказване от "себе си".

Не знам друг път към самопознанието. Това е писането.


Бележка: Голяма част от горното повтаря позицията на Самюъл Дилейни в есето му Some Notes for the Intermediate and Advanced Creative Writing Student. Много по-систематизирано и подробно развито от настоящия опит, разбира се, то даде думи на инстинктивната ми дотогава позиция по този въпрос. Тази публикация може да се приема като импресионистично маркиране на основните тези в есето на Дилейни. Цели да повдига въпроси, а не да дава насоки и отговори.







2 коментара:

Twirl Girl каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Trip каза...

Уф, че съм тъп с това произволно кликане... сори, Тони