Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

четвъртък, 16 февруари 2012 г.

А Clockwork Orange by Anthony Burgess


(Оригиналът - тук.)


В троицата великолепни британски антиутопии от средата на миналия век – допълнена от Прекрасният нов свят на Хъксли и 1984 на Оруел, – Портокал с часовников механизъм заема място, подобно на Пълно бойно снаряжение сред Апокалипсис сега и Взвод, трите американски класики за виетнамската война.

     И творбата на Кубрик, и тази на Бърджис (междувпрочем екранизирана от самия Кубрик) разчитат на бляскава кинематографична и словесна многофасетъчност, надяната като клоунска маска върху страницата/лентата.

     И в двата случая, подозирам, именно изобретателното боравене със средставата на съответното изкуство правят тези произведения по-непопулярни от сродниците им – поне в България.

     Зрителят предпочита неназования ужас на Курц и христовата поза на сержант Елайъс вместо прочувствения монолог пред камерата на редник Animal Mother, прехвърлил свойски ръка през раменете на пепеляв виетконгски мъртвец, или пък настъпващия през напалмова нощ отряд американски войници с песен за Мики Маус на уста.

     Читателят предпочита праволинейната и тържествена злокобност на  CENTRAL LONDON HATCHERY AND CONDITIONING CENTRE, шока от вечния ботуш в лицето и лозунгите на Министерството на истината пред сцена на пребиване и изнасилване, изобилстваща от звукоподражателни като в комиксов панел ("crack crack", "razrez razrez" и т.н.) и фарсова описателност ("I untrussed and got ready for the plunge").

     И наистина, Портокалът на Бърджис е била обвинявана неведнъж в излишна скандалност, а и самият той е негодувал срещу това да свързват името му най-вече с нея – не защото не я харесва, а просто защото харесва други свои творби повече. Финалът на филма, с който историята е всъщност много по-популярна, пък се прави, че последната глава от романа не съществува и така оставя противоположно на предвиденото от Бърджис усещане – в оригинал то далеч не е толкова  пропито от нихилизъм и "скандалност", колкото на Кубрик явно му се е искало. (В интервюта той обявява как "неговият" финал е по-"реалистичен". Еми, не е.)

     В това как се е приела книгата в началото (една рецензия в The London Times я обявява за "a nasty little shocker") и как се приема сега (практически никак – поне в България) има логика: структурното джазиране на Бърджис започва от първата страница и продължава до последната. Таймският рецензент явно е опитал да не му обръща внимание и да търси "послание", а на читателите по нашите ширини като че ли просто не им се занимава да четат такива работи. Което, разбира се, е много глупава грешка и в двата случая.

     Както вече казах, Портокалът започва ударно:


"We sat in the Korova Milkbar making up our rassoodocks what to do with the evening, a flip dark chill winter bastard though dry."

     Предизвиквам ви да ми покажете по-добро описание на вечер в приблизително 10 думи. И да, "It was a dark and stormy night." отпада по подразбиране.

     "They had no licence for selling liquor, but there was no law yet against prodding some of the new veshches which they used to put into the old moloko, so you could peet it with vellocet or synthemesc or drencrom or one or two other veshches which give you a nice quiet horrorshow fifteen minutes admiring Bog And All His Holy Angels and Saints in your left shoe with lights bursting all over your mozg."

     Цялото това изречение (да, едно изречение е и не съм го пействал, а си го преписах чинно, просто защото е баш толкова яко), встрани от другите си достойнства, е учебникарски материал за урок на тема "Как да четем фантастика". Оруел и Хъксли също се справят добре с остранняването на световете си, но в Портокала мозг-ът на читателя трябва да прави салта напред и назад, за да се нагоди към смайващата многосмисленост, звук и ритъм, струящи от текста. Всъщност, моят така и не успя да го стори докрай – което отчитам като успех на романа.

     Горенедоспоменатите момчета, които се мъчат да решат какво да правят с вечерта си, са Алекс, Джорджи, Пийт и Дим, чиито имена подходящо биха пасвали и от двете страни на Желязната завеса, а странните русизми в речта на разказвача и главен герой Алекс са част от "надсат" – жаргона на младежта от романа. Какво правят с вечерта си ли? Ами, "crack crack", "razrez razrez". Старци на улицата, бездомници, магазинери, младо семейство, враждебна улична банда – всичко това в рамките на една нощ и ураганни тридесетина страници. Темпото стихва и после пак набира скорост, за да се препъне рязко в ареста на Алекс след един предварително обречен обир. Вместо в затвора, по свое желание (без да подозира какво го чака) той влиза в павловианска програма за препрограмиране на поведението и пропада в кошмар от монтажи на човешки бедствия и Бетовен пред залепени с тиксо клепачи.

     В едно интервю за The Paris Review гениалният фантаст Самюъл Дилейни споделя как Тигър! Тигър! на Алфред Бестър е чудесен опит да бъдат въведени в текстовите дебри на модернистичната литература умните читатели-тийнейджъри. Смятам, че вдигнем ли възрастовата граница с пет-шест години, същото се отнася и за Портокал с часовников механизъм.

     Бърджис, написал две книги за модернисткия флагман Джеймс Джойс, въплъщава особеностите на гледната точка на младия Алекс (а в няколко случая и на порасналия Алекс, който всъщност разказва) в ритъма на изреченията си и словостроенето си, вместо просто да я съобщава. В миговете на инфантилна свръхжестокост (наречена с типично инфантилното "ultraviolence") текстът е наситен с гореспоменатите звукоподражателни възклицания и рев като от хлапета на детска площадка – Алекс му вика "boohooing", – но избуява в ето тази свръхсетивност (наречена от литературните разбирачи с типично гръцкото "синестезия"), когато Алекс се прехласва по някое класическо произведение:

     "Then, brothers, it came. Oh, bliss, bliss and heaven. I lay all nagoy to the ceiling, my gulliver on my rookers on the pillow, glazzies closed, rot open in bliss (аа, гениално, rot open in bliss), slooshying the sluice of lovely sounds. Oh, it was gorgeousness and gorgeosity made flesh. The trombones crunched redgold under my bed, and behind my gulliver the trumpets three-wise silverflamed, and there by the door the timps rolling through my guts and out again crunched like candy thunder. Oh, it was wonder of wonders. And then, a bird like rarest spun heavenmetal, or like silvery wine flowing in a spaceship, gravity all nonsense now, came the violin solo above all the other strings, and those strings were like a cage of silk around my bed. Then flute and oboe bored, like worms of like platinum, into the thick thick toffee gold and silver. I was in such bliss, my brothers."

     Да, и това си го преписах чинно.

     В тази прекомерност на образи и език, която романът представлява, Бърджис никъде не прави като непослушните малки братя на модернистите, постмодернистите, така популярни в годините, когато Портокалът излиза на пазара – и никъде не привлича толкова внимание към писателските си трикове, та нарочно да развали илюзията; никъде не гледа с иронична насмешка на собствените си опити да накара текста да затанцува пред нас. (Ако бе решил да го стори, горният абзац несъмнено щеше да е последван от нещо в стилистиката на "Иха, къф поет се извъдих изведнъж!")

     Не прави и като социално ангажираните романисти-коментатори, в които текстът винаги сочи повече нанякъде другаде, отколкото към себе си като предмет, като обект на наслаждение.

     И двете горни категории носят определени удоволствия за читателя, но просто не седят на небцето като книгата на Бърджис. А на мен това ми е много важно.

     И един последен паралел със свъсените Хъксли и Оруел. Те ни плашат по един подобаващ начин. Хората ги четат и умислено клатят глави в съгласие, навярно цъкат с език. (Това е защото повечето хора всъщност не виждат толкова литературното, което определя качеството им, колкото размаханите предупредително пръсти "какво може да стане".)

     А на риктуса на Бърджис реагираме като на банда недорасли анархистчета на улицата, с маски на романтически поети, дрехи като от елизабетинска пиеса с нацисти и ножки-пеперудки в ръце – мръщим се тия пък на какви се правят и гледаме да ги отминем по-бързо. Работата е там, че много от истината на Портокал с часовников механизъм не се крие "зад" "маската" на стила й. Крие се в маската, и в дрехите, и в ножките, и в тежките кубинки. Вгледайте се в тези хлапета. Поканете ги в хола си.

Няма коментари: