Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

четвъртък, 31 март 2011 г.

Пошарих из блогове с литературна насоченост (всъщност, не само) преди известно време и започнах да се чувствам като ученик в час по писане на есета. Като момче от дърво. Всички са толкова съкровени. Зад всяка дума се е потулило едно огромно "АЗ". Зад всяка точка в края на всяка публикация, едно огромно "ЕТО МЕ, ТОВА СЪМ АЗ." В този абзац няма ирония. Не спирам да се възхищавам на хората, умеещи да споделят себе си така. Известно време даже леко се потиснах от моето себе си, което това не го умее.

А аз си пускам тук упражненията по писане и някакви общи приказки. Може би не съм от онези АЗ-блогъри - или не съм блогър въобще. Или си нямам понятие какво е да си блогър. Или пък да си блогър значи каквото си поискаш? Избирам си последното. Та, седнах преди няколко дни зад чина и написах още нещо, горе-долу за един учебен час време. Ади го хареса, затова се осмелявам да го пусна тук.

Темата - среща със себе си в миналото или бъдещето.