Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

четвъртък, 31 март 2011 г.

Пошарих из блогове с литературна насоченост (всъщност, не само) преди известно време и започнах да се чувствам като ученик в час по писане на есета. Като момче от дърво. Всички са толкова съкровени. Зад всяка дума се е потулило едно огромно "АЗ". Зад всяка точка в края на всяка публикация, едно огромно "ЕТО МЕ, ТОВА СЪМ АЗ." В този абзац няма ирония. Не спирам да се възхищавам на хората, умеещи да споделят себе си така. Известно време даже леко се потиснах от моето себе си, което това не го умее.

А аз си пускам тук упражненията по писане и някакви общи приказки. Може би не съм от онези АЗ-блогъри - или не съм блогър въобще. Или си нямам понятие какво е да си блогър. Или пък да си блогър значи каквото си поискаш? Избирам си последното. Та, седнах преди няколко дни зад чина и написах още нещо, горе-долу за един учебен час време. Ади го хареса, затова се осмелявам да го пусна тук.

Темата - среща със себе си в миналото или бъдещето.


събота, 26 февруари 2011 г.

Eдно творческо упражнение

Долното упражнение бе част от курса по творческо писане, който споменах в по-миналата си публикация. Пускам го тук, защото е най-оформеното ми парче творчество към момента. На английски е. Първо, трябваше да прочетем следния разказ на Иън Макюън:


петък, 25 февруари 2011 г.

Талант. Консуматорство.

Когато чета, не слушам музиката на сферите. Когато чета, ям.

Не знам колко често хората се замислят за съдържанието на десетките метафори и афоризми, с които е маскиран (мистифициран) погледът към четенето/писането. То не са божествени осенения, 99% пот и 1% вдъхновение, дисекция на текста, мистична връзка между творец и публика, "владеене" на "занаята", храна за душата и така нататък.

Поставих последното на преден план в по-горния абзац, за да се опитам да го поразчопля, а не защото съм решил, че ми е Истината. Поставих две от думите в предпоследното в кавички, защото това са две от преобладаващите "теми" в дискурса четене/писане. Поставям "теми" в кавички, защото това, което всъщност са, е идеологизирана реторика, която ражда единствено клишета и елементарен подход към литературата - и от творческа, и от читателска страна. Ражда търпимост към посредствеността, ражда представа за писателя като за уличен свирач, който ще ти пейне каквото му поискаш, ако му пуснеш няколко стотинки в шапката.


четвъртък, 6 януари 2011 г.

Да напишеш картина - Началото на Slow Sculpture от Theodore Sturgeon

За Slow Sculpture на Theodore Sturgeon бих могъл да напиша нещо много дълго, ако имах нужното за самочувствието ми вчитане в този спиращ дъха разказ. Понеже го нямам (още), ще опитам кратка ода за първите 92 думи. Или, в не дотам романтически дух, ще ги подъвча малко.

Когато се заема да описвам и споделям вълнението си от подобни ярки текстуални фасетки, често се присещам за онази сцена в Амадеус, когато Салиери го пита дали е чувал една негова творба, а Моцарт му отвръща: "Ah, yes, it yielded some good things."
В моя случай, разбира се, снизхождението е с обратната посока: "Мога ли да изплагиатствам този ефект някъде, някак? Мога ли да го използвам и развия без да изглеждам като идиот?" Може би звучи прекалено инструменталистко, но не крия желанието си да пиша, а инструменталисткото вникване в изкуството съпъства всички етапи oт развитието на всеки творец.


Няколко начални думи



Здравейте :)

Това е най-вече литературен блог. (Какво ще значи това определение в бъдеще и дали въобще ще е вярно, не знам.) На четящите тук не мога да предложа ерудиция и опит; само наблюденията на човек, обичащ (и понякога обсебен от) думите. Първоначално мислех тук да Творя, след това реших да споделям Мнения за книги, после - да точа локуми за Литературата и Що е тя. Вероятно ще има и от трите, но без главните букви. Мисля, че съм надраснал главните букви, ако и с малко.