Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

сряда, 15 февруари 2012 г.

The Cold Commands by Richard Morgan

Пускам тук едно от най-скорошните си ревюта за ShadowDance, онлайн-списанието, където пописвам от време на време. Фокусът на ShadowDance са "странните" жанрове - фантастика, фентъзи, хорър, слипстрийм, магически реализъм и така нататък. (В случай, че намине някой, на когото тази литература не му понася, да не продължава :))

Единственият до момента отклик на долното - във форума на списанието, - бе "отвратително" и "нечетимо" и верен на извънредно ниското си самомнение, както и на скептицизма си по отношение на горните определения, го пробвам и пред вас.

Приятно (или тъкмо напротив) четене :)

Когато наблюдавам труп през световъртежната перспектива на собствената му отсечена глава, докато тя пада на земята, имам чувството, че съм преминал от суровото в сеирджийското, от HBO в Starz.

Телевизионната аналогия не е случайна асоциация.

Още с The Steel Remains (оттук насетне TSR), отличната първа книга от поредицата A Land Fit for Heroes, Ричард Морган търси кинематографична задъханост в схватките (парафраза на едно стегнато бойно описание в TSR: "He turned the blade in thewound, quadrupled it") и насища с драма взаимодействията между героите (oще ми е в главата кефът от сцената, в която главният герой Рингил се среща в дома на баща си с особено влиятелен и омразен нему магистрат и "преговорите" им завършват с чаша врял чай и няколко шута в лицето на втория).

Морган беше политически и емоционално безкомпромисен – двама от тримата основни герои са хомосексуални, а най-основният, гореспоменатият Рингил, беше озъбен, капризен и чукаше отзад хилядолетните елфоподобни свръхсъздания дуенда, след което ги посичаше с двуръчния си меч Ravens' Friend.

“Аnd how exactly did you come by that murderous little item?” пита в The Cold Commands мистериозният Кормчия Анашарал, компютъроподобен артефакт от технократската раса на кириатите и, както бързо ще съобразят опитните читатели, инструмент за (най-вече) досадно всезнайничене.
“It was forged for me at An-Monal by Grashgal the Wanderer,” отвръща Рингил.
Следва пауза.
“Yes—actually, I was talking to the sword."

Убийствата определено се услаждат на Рингил – след гореспоменатото чукане и трепане в TSR той освобождава братовчедката си от робство, а в началото на TCC е оставен от Морган, не особено идейно, да се шматка из провинцията и да трепе търговци на роби, оставяйки на хората си да ги чукат. Освен с меча си, вече си помага и с психозаклинания, новоусвоени от втория му поред свръхестествен любовник, блатния принц-бард Хиел Обезследения, който опитните читатели бързо ще разпознаят като инструмент за досадно мистичничене, с все участието му в една сцена, пародираща (надявам се) легендата с Дамата от езерото и Екскалибур; в ролята на Дамата – змиороподобна полужена с уста като на дюнски пясъчен червей.

Както обаче намекнах в първия абзац, в целия този екшън задъхаността е отстъпила място на кадансово чупене на стойки и крясъци в лицето на врага (буквално и неколкократно).

Предизвикателният политически компонент в замисъла на героя (и романа) пък е сритан в миманса в името на добре познатите ни от Стивън Ериксън божествени надигравания, с все неясните намеци за бъдещи откровения, апокалипсиси и надигащите се Древни тирани – всичко това въплътено в театрални монолози и водевилни подскоци:
Sardonic voice at his ear—he whirls violently about to face it, sees a shadowy form slip between two of the standing stones, trailing edge of a cloak and gone before he can fix on it... The Salt Lord throws out one arm, rakes crooked fingers through the darkened air in some paroxysm of exasperated disbelief.
Ако не знаех, че гореспоменатият Солен Властелин се казва Даковаш, щях да се закълна, че е Фернандо и е шести братовчед по съребрена линия на главния герой. Самият Рингил пък, лишен от добре загатнатата в TSR рамка – сексуалната му ориентация плюс религиозните порядки на обществото му плюс социалния му статут плюс трагичния му опит с първия му любовник, – в TCC се държи просто като свръхемоционално хлапе, наскоро открило Сартър и екзистенциалистите.

Малко след това в същата сцена Морган е дал воля на скромните си пратчетистки заложби:
The bounds of possibility come adrift around us, the old certainties are all in their graves. Cats can no longer be considered alive or dead. Cats … ? The skeins are tangled. Some butterfly shaman up in the north beats his puny fucking wings and the storm gathers before you know it. Chaos gathers, like a bad poet’s verse.
Редом с Шрьодингер, Теорията на хаоса и задявката с едно от най-известните стихотворения на Йейтс (The Second Coming), посред кривене на пръсти и игра на криеница, Морган сипва в казана щедра доза what-the-fuckity, като в същия монолог на Фернан... Даковаш успява от упор да се изпикае в устата на фентъзи-клишето за предопределения юнак:
And you think you’re going to judge me? Judge me on some fifteen-year-old marsh brat that couldn’t lift a fucking broadsword to save his life? What am I supposed to do with that? Train him? The Salt Lord throws out one arm, rakes crooked fingers through the darkened air in some paroxysm of exasperated disbelief. Somewhere behind him, thunder rumbles through the Gray Places. What—find some fucking monastery on a mountain someplace and pay his board and lodging for a decade among kindly warrior monks, all so he can grow into his ascendant power, fulfill his destiny, and become The One? Give me a fucking break, Eskiath. You really think that’s how it works? I wouldn’t know how it works, Ringil says flatly. You’re the demon lord here, not me. The Salt Lord’s hand drops to his side. Well, then try giving it some thought, why don’t you? Apply that finely tutored mind of yours to all those bullshit hero-with-a-high-destiny legends you people are so fucking fond of telling one another. You really think, in a mudball slaughterhouse of a world like this, where war and privation harden whole populations to inhuman brutality and ignorance, where the ruling classes dedicate their sons to learning the science of killing men the way they consign their daughters to breeding till they crack - you really think the gods of a world like that have got no better thing to do with their time than take some random piece of lowborn trash and spend long years carving him into shape for a cat’s-paw?
Кухо?
Нееее.

Подобни неща има и другаде, като маргинално по-умни и по-превзети размишления тип Дризт до Урден, ако и на противоположния идеологически полюс, щедро поръсени с извечните умозаключeния-вариации на "Shit sucks", "Fuck it all" и "Dеuhmn, nigga!"

Всичко това е поовладяно у другите двама главни герои, Арчет Индаманинармал (кръстена по класическия почин "Бих една глава на клавиатурата") и Егар Драконоубиеца, но само защото Арчет не успява да свърши практически нищо преди в сюжетната линия й да се натресе първо Анашарал и да й възложи да организира Пътуването към неизвестното (тм), за да предотврати Въздигането на Спящото Зло (тм), а след това пък да се натресе и Рингил и да й изземе всички функции и правомощия по организацията, като й оставя само да се вайка по съдбата си на полукириат, изоставена от расата си, да се мъчи с абстиненцията си от наркотичното вещество кринзаз и да се бори с поривите да налети на пищната си домашна прислужница.

Егар пък се сбива няколко пъти и прави секс не с когото трябва. После се сбива пак.

Пренапрегнатата проза и блуждаещите навсякъде безглаголни изречения и затънтени в нищото сравнения, подобно на мухи-винарки в кенеф с бидони вкиснато грозде, ако и поначало да са ноар-елементи, които постигат отстраннение и отразяват студен, сардоничен поглед върху света, в TCC са използвани като водевилното маниерничене на самите герои:
Awake. Like the snap of a twig underfoot. Staring across the cabin into empty gloom.
(Абзаците са два поредни, а ситуацията.
Е обратното.
На драматична.)
Her hate stumbled, stubbed senses on what she’d just seen. Shocked disbelief dizzied through her. No mortal since Ilwrack could …
(С все многоточието накрая.)
There was space—because in an empty temple, what else are you going to have—and an endless retreat of rooms opening off one another left and right like feints from some effete knife fighter falling back.
(Say whut?)
Hard sunlight slanted down through the open hatch, caught dust motes dancing in the damp gloom of the belowdeck. Painted a bright stripe across the satisfaction on Nyanar’s face.
(Значи, имаме лице. Върху лицето имаме задоволство. Върху задоволството – ярка ивица светлина. Върху нея пък вероятно имаме леко смущение, а върху него – глазура от бобена салата с лют сос.)

И така нататък.

След всичко това подчертавам следното – този роман не е признак за липса на талант, макар резултатът да е откровено неталантлив. За мен този роман е признак за липса на ищах, на енергия. На моменти Морган се понапъва и ражда я някой готин детайл във висока разделителност като последните изречения на този абзац,
He’d seen her in a dozen different cities before, her soiled, tight-laced bodice and shredded redrag skirt practically a uniform. Painted nails chewed down to the quick, tanned arms laden with bangles at the wrists, clinking bracelets at the ankles, bare feet clotted with dust and streaked with melted tar. She caught his eye and flexed herself at him, elbows propped back on the tun’s curving surface. Slid one hand down into the rags of the skirt, and shifted it aside on a length of pallid thigh. A wood shard toothpick shifted from one side of the rotted smile to the other, lifted on a darting tongue. She was all of fourteen years old.
я някой умело мацнат социален щрих като удебеления тук,

He found a coffee merchant among the stalls, prodded together his gathered coppers in the palm of his hand, and dredged up the price of a cup. The seller barely glanced at him, eyes fixed on the count of coin instead. Egar drank the bitter draft down - could not, without revealing his real purse, afford the sugar to sweeten it - then shouldered his way back through the other browsers and buyers, and plotted a path for the Span.
я някой ефективно и пестеливо загатнат ужас – по ирония на обстоятелствата, постигнат в гледната точка на дезориентирания Рингил, точно преди да изпадне в безсъзнание:
Do I look like a fucking slave to you?
Fuck them all. 
Better run.
(Всяка от репликите е призрачен отглас в устите на три различни създания преди от името на вече припадналия Рингил да разчепарастят банда наемници.)

Де да се беше постарал повече.

Плюсове:
+ Морган е добър писател и от време на време му личи. Още няма да се отказвам от него.
+ Мрачността още е нещо необичайно и непреексплоатирано в класическото фентъзи, тъй че в книгата все пак имаше доза свежест.

Минуси:
– Нехайното охарактеризиране на героите, скъсване на връзката между тях и света им в името на безинтересни сюжетни завои. Човекоизместващи в психологически план събития (конкретно едно, очевидно вдъхновено от мита за прикования Прометей) изфирясват без резултат.
– Недобре скалъпени опити за предизвикване и преобръщане на клишета.
– Могъщ древен лес от дървена проза.
– Слабо светостроене в митологичен, политически и социален план. Морган залага в историята неща като бунт на фанатици и възможна религиозна схизма, но в края на краищата и те изфирясват, а описанията на обществото, все още разпокъсано и разтърсено след отчаяна война за оцеляване, бледнеят. За митологията колкото по-малко спомена, толкова по-добре.

Скалъпен, разочароващ роман, както може да разочароват само неща, към които човек е имал големи – и оправдани – очаквания.

5 коментара:

Анонимен каза...

Звучи интересно. :) А много ли ще е, ако попитам и за ревюто на първата или да се разровя из архивите на ShadowDance?
gost

Trip каза...

Честно казано, не знам дори дали първата си има :)

Анонимен каза...

Късаш ми коронарната артерия! Ще има ли някога?
gost

Trip каза...

Може и да има :)

Анонимен каза...

Ще чакам. :)
gost