Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

четвъртък, 6 януари 2011 г.

Да напишеш картина - Началото на Slow Sculpture от Theodore Sturgeon

За Slow Sculpture на Theodore Sturgeon бих могъл да напиша нещо много дълго, ако имах нужното за самочувствието ми вчитане в този спиращ дъха разказ. Понеже го нямам (още), ще опитам кратка ода за първите 92 думи. Или, в не дотам романтически дух, ще ги подъвча малко.

Когато се заема да описвам и споделям вълнението си от подобни ярки текстуални фасетки, често се присещам за онази сцена в Амадеус, когато Салиери го пита дали е чувал една негова творба, а Моцарт му отвръща: "Ah, yes, it yielded some good things."
В моя случай, разбира се, снизхождението е с обратната посока: "Мога ли да изплагиатствам този ефект някъде, някак? Мога ли да го използвам и развия без да изглеждам като идиот?" Може би звучи прекалено инструменталистко, но не крия желанието си да пиша, а инструменталисткото вникване в изкуството съпъства всички етапи oт развитието на всеки творец.




Стърджън пише фантастика. Стърджън не пише за Силата и Ситите. Стърджън не пише за роботи и летящи чинии. Стърджън пише за любовта. Ако не вярвате, че е възможно фантаст да ви изуми и потресе с естетиката и емоцията си, с мъдростта си освен с интелекта си - намерете го, прочетете го. Може би ще опитам да споделям повече за него в бъдеще.

Ето и думите:
"He didn't know who he was when she met him—well, not many people did. He was in the high orchard doing something under a pear tree. The land smelled of late summer and wind—bronze, it smelled bronze.
He looked up at a compact girl in her mid-twenties, at a fearless face and eyes the same color as her hair, which was extraordinary because her hair was red-gold. She looked down at a leather-skinned man in his forties, at a gold-leaf electroscope in his hand, and felt she was an intruder."
Откривам, че в последно време се опитвам да владея увлечението си по поетическите свойства на прозата, за сметка на по-ненатрапчивите й средства за въздействие. Търся усещания с асоциативен потенциал от по-висок порядък от този, който имат, например, неща като алитерация и ясно изразен ритъм, ярки сравнения и метафори и други форми на лесно разпознаваемо нахлуване на ред/безредие в плътта на текста. (Това не значи, че ги ценя по-малко.)
Цитираните два абзаца ме включват в този по-висок естетски режим.

С изключение на синестетичния образ на миришещата на бронз земя, текстът не е стилово забележителен в смисъла на т.нар. "пурпурна проза". Къснолятната-ранноесенна цветова палитра на пасажа обаче е изключителна - започва с крушовото дърво и продължава с представата за бронз; с червено-златната коса на момичето, очите й, изключителни, също червено-златни; следва кожата му, като обработена; и електроскопът и златните му листи/листа (второто, ако човек се остави на асоциативната връзка между the pear tree and the gold-leaf). Съчетанието на цветовите нюанси на всички тези детайли превръщат думите в картина. Не описание - картина. А този вятър, промъкнал се в края на първия абзац, позамазва импресионистично очертанията (синестезията, по същество силно импресионистка словесна фигура, също дава своя дял за това), може би разрошва косата на девойката, раздвижва листата на на крушата.

Още по-великолепно - краят на пасажа, "...and felt she was an intruder", и контрастът му с визуалната хармония на картината, част от която е и собственото й червено-златно (червено злато?). Може да се чувства натрапница, но е като че ли точно там ще намери мястото си. И тя го намира. Но този контраст не е единствен. Тя е компактна - неразтворена още в щедрите импресионистични мазки на картината, отделена. Ще намери мястото си, но процесът едва започва. Неговата кожа е груба, като обработена, той е брониран/ранен и зараснал накриво? Хармония (ще) има, но не идеална. Не още, а може би и никога няма да бъде (нейната евентуална непостижимост е загатната само няколко абзаца след това) - но ще е хармония.

Асоциации, разбира се, и все неочевидни. Аз си ги оформих на около шесто препрочитане. Ако сменим гледната точка: изгъзици. Акробатики на въображението. Преинтерпретация. Възможно е.

Преди няколко месеца рецензирах разказ в един творчески курс. Нямаше никакви индикации къде се развива действието, с изключение на две - едно момче се обърна към друго с "mate", а героинята използва израза "like a cangaroo caught in the headlights". Когато се събрахме, похвалих авторката, че толкова фино е въвела реалията, само чрез едно обръщение и лека промяна на идиома, където обикновено фаровете пленяват сърната.

Тя ме изгледа странно. Всички ме изгледаха странно. Водещият курса, блестящ поет и университетски преподавател по литература, ме изгледа странно. Накрая, с много уговорки, приеха, че има може би някакви причини да си фантазирам, че съм в Австралия, а само един човек (мерси, Саше!) каза, че всъщност би било логично да си помисля това. Този случай ми напомни, че подобни полети на въображението, независимо колко добре си мисля, че съм ги обосновал, си остават полети на моето въображение, а то трудно може да понесе на гръб още няколко. Написаното дотук е един такъв опит. Дано е добър. Изкуството на Стърджън е прекрасно място за летене.


4 коментара:

Лилия каза...

Прекрасни думи енаписал.Бляскаво изплува пред мен картина.Личи талант.Тогава и аз мога да предложа своята картина.Ако мога с дума да изрека вечност, завинаги, двама ,хванати в ръка , гледащи очи,път , около тях природа, червени бели цъфнали цветя ,притиснати един в друг ,с огън и сърца, но чисти, не нарушение.И това зная точно с кого го виждам по този начин- само с един човек.

cellfourteen каза...

Авторката със сигурност е научила, че не може да избяга от отговорност, или да го наречем позиция. Каквато и реалия да е загатвала, следващия път ще подбере думите още по-прецизно и майсторски. Реакцията на останалите ми е интересна. Естествено ли е да допуснеш, че авторът винаги владее до съвършенство изразните средства, а не пише, ограничен от всичките си несъвършенства и недоразвитост. Мен лично този ефект върху написаното ме пленява като кенгуру във фаровете на кола в цялата гама от пишещи, най-вече при пълните аматьори и абсолютните майстори - отпечатва безпогрешно личността им върху текста.

Trip каза...

"Естествено ли е да допуснеш, че авторът винаги владее до съвършенство изразните средства, а не пише, ограничен от всичките си несъвършенства и недоразвитост. Мен лично този ефект върху написаното ме пленява като кенгуру във фаровете на кола в цялата гама от пишещи, най-вече при пълните аматьори и абсолютните майстори - отпечатва безпогрешно личността им върху текста."

Ще ми е интересно да чуя какво точно имаш предвид с това :)

cellfourteen каза...

Знаеш ли, сега си давам сметка, че не ми беше напълно ясно какво точно :) Предполагам, че като си взех кенгуру в дискусия за сърни, целях да отгатна насоката, която ще вземе този нов блог, и отговорът ти под формата на въпрос оправда надеждите ми. Откъсът от Стърджън наистина е страхотен!