Бббб

Francombe now wept with disappointment as an astonishing quantity of shit bloomed from him across the table.

петък, 22 юни 2012 г.

"Дефиниция" на фантастиката и еднорозите

И по-точно "дефиницията" на фантастиката е онтологически еднорог. Както и "дефиницията" на каква да е литература, както и на понятието "литература" (и на всяко друго изкуство).

В по-добрия случай е хубава измислица, в по-лошия - магаре със заострен прът на челото, а в обичайния (още по-лош) - ломотещо детенце с пръстче, щръкнало между очите.

Научните дефиниции изискват две неща: необходими и достатъчни условия.
Изкуството (като цяло) и артефактите му (конкретно) са социални обекти. Те не съществуват като категории от относително краен брой материални обекти, а като неопределен брой разпознавателни сигнали в умовете на потенциално безкраен брой хора. Стремежът в тях е към непрестанна промяна и обновление.

Мисля, че не е нужно човек да е повече от средноинтелигентен десетокласник, внимавал в часовете по логика, за да си направи очевидния извод.

Толкова за това що е фантастиката.



10 коментара:

Silver каза...

Това ми припомня, че Ролик наскоро вилня на тема "научна фантастика" и сбъркани дефиниции. Ама той, като цигушар, ряпа да яде. :)

Trip каза...

Той Роланд също не обича някой да му говори за дефиниции на фантастиката, щото обикновено са все неприятни му (също и на мен) заблудени хорица, от ония, за които "Идеята" и "Посланието" са най-важни.

Най-често щото собственото им мислене за фантастика включва няколкочасови сесии на маса, тип "Ами ако збунифанцианците говореха от мишниците си, а чуваха със срамните си части?!?!?!??"

Но така де, за останките от критическата мисъл на 30-те години на ХХ век, на която робуват гореспоменатите (без да го съзнават, най-често), мога да рантвам дълго, ама нямам време сега :)

Silver каза...

Е, когато имаш...

Последен пример - всичките теоретизирания околи Прометей, ми попадат точно в тая категория, за мишниците и срамните части. :)

Trip каза...

Ами, ще пробвам малко по-накратко, че все така нямам много време:

Двадесетте години на двадесети век са най-силните за модернисткото течение в изкуството. То е характерно с безумно внимание върху формата, завоалирани алюзии към какво ли не (В The Waste Land T.S. Elliot меша артурианска символика и препратки към индийските свещени книги), върховенство на съзнанието като инструмент за възприемане на света, както и с често неприятната си етическа ориентация - Езра Паунд примерно е бил фашистки пропагандатор, а като цяло модернистите са си падали авторитарна шайка.
Тази комбинация от, хм, спорна етика и трудна естетика особено дразни представителите на едно ново по онова време течение в критиката, основно англоезично, което цели да дефинира обективно литературата и проявленията й. Тези двайсетарски-трийсетарски митостроители са болни на тема „произходи“ и „влияния“ в опити да строят цялата литература в редица/и и всичко да е хубаво и прегледно.
Естествено, има представители на тия критици, които поради гениалността си изпъкват и нямат проблемите на събратята си, ако и да имат подобен подход – примерно Нортръп Фрай, които е страхотен критически митостроител.
Проблемите на тези хора, в чисто логически план, ги отбелязах в поста – не можеш да дефинираш понаучному културни артефакти.
В политико-исторически план проблемът е, че тези 30-арски наукисти, в стремежа си да са колкото се може по-всеобхватни, са започнали да обръщат внимание на популярната култура (повечето от тях поначало са били силно вляво в политически план така или иначе) и в резултат от това – или едновременно с него, – са започнали да обръщат внимание на етическите проблеми в писанията на модернистите – upper-middle class привилигировани поети (макар привилигировани да са били само по рождение, повечето модернисти всъщност са живеели в мизерия), говорещи за niggers, jews и т.н.
Тези критици обаче са си маскирали политическата неприязън към модернистите зад естетически аргументи – „Това е неразбираемо, това е твърде засукано“ и т.н., – които всъщност са аргументите на любимите им popular masses.
В някакъв момент момент обаче от Европа към Щатите заприиждат критици, бягащи от нацизма. (Основно немскоговорящи, както и разни французи.) В тоталитарна Европа популярната култура е нещо много омразно по онова време, защото е пропагандистки инструмент в ръцете на психопатските идеологии. Когато пристигат в САЩ – а САЩ ни е важен в случая, защото винаги е бил Големият голям бастион на фантастиката, – тия пичове моментално започват да критикуват академичните популисти, да се опитват да извадят модернизма от калта, успявайки в крайна сметка да разкрият политическата подплата на критиката срещу него.
Критиката преминава нататък – но не и в популярните кръгове. Критиците в научната фантастика (където по принцип има повече критици, отколкото в криминалната или еротичната или другата популярна литература, макар и всъщност крайно недостатъчно и до ден-днешен) остават с някаква критическа терминология, включваща „произходи“, „родословни дървета“, „авторитети“, „дефиниции“ и т.н., понеже академиците-популисти просто им я завещават, оттегляйки се от популярното.
И проблемът всъщност въобще не е в това, че академиците неглижират популярното и витаят в облаците – разни страшно high-brow критици като Ролан Барт с кеф са си коментирали неща като модната преса и кеча, – проблемът е, че популярните критици притежават една много дразнеща комбинация от извънредно елементарни критически схващания в комбинация с категоричност и авторитарност, много по-in-your-face – макар и често неосъзнати, – отколкото тези, в които обвиняват академиците.
Там е работата, че когато се опитваш да си интелектуално верен на това, което изкуствата са, на преобладаващия културен елемент в тях, просто не можеш да ги приравниш напълно на наука. Да, неща като рисърч и боравене с конкретика трябва да са на много високо ниво, но приликите като цяло спират дотам.

Trip каза...

При учените потвърждението на едни и същи резултати е висша добродетел. Но когато полето, в което работиш, цели непрестанно разнообразие (щото е творческо, а природата, при все метафоризиращите определения, не е творец в човешкия смисъл на думата), не можеш да си позволиш да поддържаш позиция, търсеща единогласие и висши закони.

Trip каза...

За Прометей: еми, аз не знам ще го видя ли тоя филм на кино, но мисля, че теориите са си типично фенски като изказ и подход, от почитатели не толкова на филма, колкото на вселената, където се развива.

Което, прав си, струва ми се, е и подходът на много научнофантастични критици, които загърбват изпълнението (и в естетически, и в етически план) в името на мисловни експерименти, които спокойно нямат никаква нужда от продукт на изкуството за отправна точка.

Със същия успех могат просто да си постулират някаква художествена вселена от нищото и да си я развиват на по бира.

И, както отбелязах по-горе, много от техните "естетически" и "етически" аргументи за някое произведение са всъщност тънко замаскирано биротеоретизиране. Нелошо само по себе си, безсмислено, когато е на гърба на художествено произведение, и вредно, когато е надянало подобни маски, защото дава лош пример за това как трябва да се говори за тази литература.

Кал каза...

Всичко туй – чудесно.

Не разбрах само защо трябваше да намесваш еднорозите.

Отивам да sulk-вам. На по бира.

П.П. А ти – *sulk* – си сложи запетайката преди „преди да“.

Trip каза...

Намесих еднорозите, щото не съществуват (or do they, hmmmm) и щото "онтологичен еднорог" звучи яко :Р

Слагам.

Trip каза...

не знам как

Кал каза...

Надявам се (само-)иронията ми да не се е изгубила сред другото. ;)

А за техниката на запетайките, технически, и аз не мога ти помогна... Гледам, че доста си настройвал текстовете в блога – не е ли същият принцип?