Пеенето. Някои интересни факти.

Ами, да. Няма да е само за литература този блог, видяло се е.

От около три години насам, редом с литературата ме обсебва и пеенето: и практиката, и принципите. (Открих, че у мен първото е невъзможно без второто.)

Колкото повече научавам, толкова повече забелязвам колко неинформирани са повечето хора какво представлява певческият глас и как работи. В някаква степен го  виждам и по отношение на други атлетически дейности, но за все пак за всеки минимално наблюдателен човек е видно, че бегачите се движат по-особено от нас, докато гоним автобуса, а тежкоатлетите не вдигат щанги, както ние -  шкафове. За всеки още малко по-наблюдатален пък е видно, че бегачите държат ръцете прибрани до тялото, вдигат коленете повече и държат торса си стабилен, а тежкоатлетите заемат определена стойка за всяко движение - краката разкрачени, кръста изправен и т.н.

В същото време, повечето хора - и наблюдателни, и недотам - смятат, че певците пеят, както ние говорим, само че някак по-добре. Смятат, че за да пееш силно, трябва да се провикнеш като на футболен мач, а за да вземеш висок тон - да писнеш, все едно си си изтървал гюлле на крака или някой ти е набил крак в гюллетата. Това личи и когато някой такъв човек реши да запее - то не са зейнали усти, сбърчени физиономии, вратни жили, челни вени...

Това е напълно нормално. В края на краищата, мускулатурата на пеенето е скрита и можем да се водим само по слух. А слухът, в комбинация с определени самовнушения, фосилизиращи в стереотипи (вкл. културни, както ще спомена по-долу), заблуждава.

"Дефиниция" на фантастиката и еднорозите

И по-точно "дефиницията" на фантастиката е онтологически еднорог. Както и "дефиницията" на каква да е литература, както и на понятието "литература" (и на всяко друго изкуство).

В по-добрия случай е хубава измислица, в по-лошия - магаре със заострен прът на челото, а в обичайния (още по-лош) - ломотещо детенце с пръстче, щръкнало между очите.

Научните дефиниции изискват две неща: необходими и достатъчни условия.
Изкуството (като цяло) и артефактите му (конкретно) са социални обекти. Те не съществуват като категории от относително краен брой материални обекти, а като неопределен брой разпознавателни сигнали в умовете на потенциално безкраен брой хора. Стремежът в тях е към непрестанна промяна и обновление.

Мисля, че не е нужно човек да е повече от средноинтелигентен десетокласник, внимавал в часовете по логика, за да си направи очевидния извод.

Толкова за това що е фантастиката.

Какво ме разсейваше днес

Tell me, how does it feel? 

Джеймс Ууд за социалния роман и хиперреализма. Втората тенденция тъкмо избуява в българското писане, струва ми се. Не съм сигурен, но мисля, че по-скоро не ми харесва. Ууд е сигурен, че не му харесва.

A life of their own

Същият, за някои скучни схващания относно персонажите в литературата. Напомни ми на нещо, за което говорихме със Сашо днес, за това как осмисляме четенето. Горе, по-конкретно - човекоподобията в литературата.

The new atheism

За трети път Ууд, верен на прозвището си на литературен критик, доста умно (или може би така ми се струва, щото гледаме от сходни камбанарии)  предлага сторителинга като изход от вече баналното противопоставяне атеизъм/религия.

без поантa

They looked up at pollen flown and frozen in the black, bright. It glimmered a little, the scented world swayed and they slept. (Интересното тук – разлятата и поскрита метафора „светът е цвете в нощта“, която отначало ми хрумна да вкарам в несмлян вид; както и това, че крайно импресионистичната фигура е вкарана в главите на двама герои. А е вкарана в главите им с глагола swayed, който е осезателен.)

И понеже все пак реших да не е съвсем без поанта, ще си разложа творческия (пфха) процес и ще обясня откъде ми долетя горното.

Книгата, която превеждам за пари (пфха), е смъртноносно скучна. За да си събудя малко мозъка, реших да преведа малко от едно разказче на Набоков. Там попаднах на следната фраза "powdered with the pollen of the frosty, starry night."

Заби ми се в главата, та реших да пробвам клин клин избива ли.
Още докато четях, автоматично си извлякох заложената (от кого? от мен самия, вероятно, за да си я намеря сам и да си помисля, че някак съм разбрал замисъла на автора :D) метафора "Нощта е цвете".
Прецених, че ще е тъпо да ползвам наготово; "нощта бе като цвете" е банално, като от любовните писания на 17-годишен хипар.
Хареса ми, че Набоков е "скрил" метафората, разпръсвайки я в думи със сходен асоциативен потенциал, и реших и аз да пробвам.
Aсоциативно (може би малко праволинейно) ми хрумна звездите да са прашецът, по линия на powdered/frosty/starry -> powedered frosting (stars) -> powedered sugar (stars) -> small particles (pollen/stars). Самата тя пък в оригиналната фраза ми произведе прекрасния образ на мъжката фея - обектът на набоковото описание, - поръсена със студени захарни звезди (каквото и да значи това словосъчетание :D)
Наблюдателите изникнаха спонтанно - в главата ми седяха във вътрешността на цвете, тъй че нямаше как нощта да е това цвете. То стана земята, а прашецът - застинал в летеж.
Frozen вероятно бе дошло от the frosty night в оригиналната фраза, а и вечният ми стремеж  към алитерация (често не ме радва, но пък никога не ме пуска) ме е повлякъл към frozen/flown.
Първоначално black бе краят на изречението, следвано от едно простичко - It glimmered. Оттам алитерацията и блещукането обаче ме повлякоха назад, към bright, което да контрастира и естествено да звучи като black. Стори ми се, че постпозиционното bright извънредно умно не само стои близо по звучене (както са близки небето и звездите в очите на наблюдател), а контрастира не само по смисъл (цвят), а и по дължина с първата постпозиционна фраза flown and frozen in the black, както и по ритъм (кратко, рязко), тъй че да привлича читателския поглед, както звездите - този на наблюдателя.
След това ми се стори, че нещо твърде много съм поумнял и се запитах дали всъщност вместо това не съм изглупял и май съм, но го оставих като паметник на претенцията си, пък дано си взема поука.
Ако земята е цвете, ще е уханна -> scented. Уханието се носи по вятъра, хрумна ми, и пак проклетата алитерация ме тикна към swayed, a люшкането и (yes, you guessed it) алитерацията - към slept.
Промяната от glimmered към glimmered a little е ретроспективна: сънят и полюшването ме наведоха на мисълта не точно за блещукане, а за п(р)облещукване. A little дойде, защото а) звездите блещукат спорадично (струва ми се), някак несигурно, б) блещукат малко (известно време), преди наблюдателите да заспят и в) защото е нескопосан превод на елегантните български представки по-/про-.

В края на краищата образът се получи доста по-очевидно импресионистичен и бих казал "груб" от оригинала (където powdered/pollen/frosty/starry като че ли са много по-плодотворно подбрани), но все пак не толкова очеваден като "Земята бе цвете, а звездите - прашец" или нещо подобно. А и, когато разгледах изреченията за внушения, които съм вложил, без да се усетя, ми хрумна това със споделената от две съзнания (защо пък they да е двама?) една метафора/осезание и се запитах какво е довело до това така странно споделено състояние и до какво води то....

Dying Inside by Robert Silverberg

Предупреждение: 

По-долу споменавам елементи от историята на романа. Някои хора със сигурност ще се почувстват "оспойлени". Конкретно за този роман обаче смятам, че това няма значение. Така или иначе, да се чувствате предупредени, както и посъветвани евентуално да прочетете романа преди рецензията :)

Dying Inside

...или Страстите на С.

Дейвид Селиг е загиващ телепат, човек в цветущо здраве.

Можех да допълня мястото край запетаята с какво ли не: ..., а същевременно и...)/..., а чак след това.../..., но и...

Оставих я така, защото запетаята би могла да значи всичко това и всъщност –  всичко това е вярно. Dying Inside е трескавото самоповествование/самоанализ/самобичуване на Дейвид Селиг, който прескача от монолог в диалог с неясен адресат, в оратория, реминисценция, епифания и обратно в какъв ли не ред.

100 in 1

Вчера се предизвиках: сто книги за година.

Днес започвам.
Препрочитания и книги, които превеждам, не се броят.

Допълнително и незадължително изискване ще бъде тук да пописвам нещо за прочетеното, ако ще и малко да е, a в този пост ще трупам заглавията. Оф ай гоу.

Джеф Бъкли

Той пее с глас на уморен от секс ангел.

Oткраднах горното не помня откъде. Но ето какво чувам аз:

Езикът тупва в небцето, устните звучно се разтварят, започва Hallelujah. Плът. А в Corpus Christi Carol някаква абстрактно-свята скръб блуждае нейде нависоко, отлита в края в невъзможен тон. Въздух. Grace, Lilac Wine, Dream Brother - тленността обезсмъртена, любовно странно вино и бащата-брат. (Двойната биография на Джеф и баща му Тим Бъкли, мъртви на по 31 и 28, се казва Dream Brother, а от снимките и клиповете човек може да си въобрази, че разликата в поколенията я няма.)

Ако и да звуча като невръстна поетеса с ново гадже, Бъкли заслужава поне този опит. Биографските детайли да ги пише друг, другаде. Родил се е и пял, умрял е твърде рано. Удавил се на 31 в приток на Мисисипи. Без да ще - плувало му се. Кийт Фоди, човек от антуража на групата на Бъкли, останал на брега. Джеф се изпроводил от света с Whole Lotta Love на уста, докато газил с дрехи и обувки във водата.