(Оригиналът - тук.)
В троицата великолепни британски антиутопии от средата на миналия век – допълнена от Прекрасният нов свят на Хъксли и 1984 на Оруел, – Портокал с часовников механизъм заема място, подобно на Пълно бойно снаряжение сред Апокалипсис сега и Взвод, трите американски класики за виетнамската война.И творбата на Кубрик, и тази на Бърджис (междувпрочем екранизирана от самия Кубрик) разчитат на бляскава кинематографична и словесна многофасетъчност, надяната като клоунска маска върху страницата/лентата.
И в двата случая, подозирам, именно изобретателното боравене със средставата на съответното изкуство правят тези произведения по-непопулярни от сродниците им – поне в България.
Зрителят предпочита неназования ужас на Курц и христовата поза на сержант Елайъс вместо прочувствения монолог пред камерата на редник Animal Mother, прехвърлил свойски ръка през раменете на пепеляв виетконгски мъртвец, или пък настъпващия през напалмова нощ отряд американски войници с песен за Мики Маус на уста.
Читателят предпочита праволинейната и тържествена злокобност на CENTRAL LONDON HATCHERY AND CONDITIONING CENTRE, шока от вечния ботуш в лицето и лозунгите на Министерството на истината пред сцена на пребиване и изнасилване, изобилстваща от звукоподражателни като в комиксов панел ("crack crack", "razrez razrez" и т.н.) и фарсова описателност ("I untrussed and got ready for the plunge").
