От около три години насам, редом с литературата ме обсебва и пеенето: и практиката, и принципите. (Открих, че у мен първото е невъзможно без второто.)
Колкото повече научавам, толкова повече забелязвам колко неинформирани са повечето хора какво представлява певческият глас и как работи. В някаква степен го виждам и по отношение на други атлетически дейности, но за все пак за всеки минимално наблюдателен човек е видно, че бегачите се движат по-особено от нас, докато гоним автобуса, а тежкоатлетите не вдигат щанги, както ние - шкафове. За всеки още малко по-наблюдатален пък е видно, че бегачите държат ръцете прибрани до тялото, вдигат коленете повече и държат торса си стабилен, а тежкоатлетите заемат определена стойка за всяко движение - краката разкрачени, кръста изправен и т.н.
В същото време, повечето хора - и наблюдателни, и недотам - смятат, че певците пеят, както ние говорим, само че някак по-добре. Смятат, че за да пееш силно, трябва да се провикнеш като на футболен мач, а за да вземеш висок тон - да писнеш, все едно си си изтървал гюлле на крака или някой ти е набил крак в гюллетата. Това личи и когато някой такъв човек реши да запее - то не са зейнали усти, сбърчени физиономии, вратни жили, челни вени...
Това е напълно нормално. В края на краищата, мускулатурата на пеенето е скрита и можем да се водим само по слух. А слухът, в комбинация с определени самовнушения, фосилизиращи в стереотипи (вкл. културни, както ще спомена по-долу), заблуждава.
Самовнушенията, за които говоря, са свързани с неизменното присъствие на музика в живота ни, което вкоренява на почти подсъзнателно ниво погрешните ни изводи, що се отнася до гласа на даден изпълнител.
Чуем ли веднъж някой мощен висок тон от Бийонсе (или дедо Плант като млад), казваме си: "Еха, гласни струни от стомана!" Чуем ли го няколко десетки пъти в рамките на ден, горното възклицание потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, докато от реакция не се превърне в мантра. Опитаме ли пък да имитираме Бийонсе, резултатът засилва още повече самовнушението ни. Когато врякнеш с всичката сила на нетренирания си глас и постигнеш максимум тон с половин октава под този на Бийонсе и с около една четвърт от силата му - с цената на разпарчавени гласни струни за ден-два напред, - си казваш: "А колко ли силен глас има тя, ебаси!"
Самата болка от опита сякаш потвърждава количествената логика "нетрениран глас - слаб, трениран глас - силен". Само че да тренираш гласа си не е количествен процес - а качествен. Процес не на трупане на сила, а на отърваване от излишества, на добиване на обтекаемост.
Тук се намесват и културните фактори, по-точно нашенските културни фактори. Повечето гласови стереотипи по нашите ширини имат една константа - силовост.
Като се почне от силовата естрадна певческа школа, от която произлизат почти всичките ни популярни певци, мине се през фолклорната, откъдето произлизат всички пресипнали поп-фолкаджийки и поп-фолкаджии с по една октава глас (и в България, и в Сърбия, и в Гърция), през школата "научи-се-сам", откъдето пък са минали доста от рокаджиите ни, и се стигне до културата на говорене, в която на почит са дебелият глас и надвикването - включително и при много жени.
Какви проблеми създава това ще стане ясно, надявам се, по-надолу.
В акустичен план, нетренираният човешки глас се състои от три лесно различими диапазона, подредени по височина.
Най-ниският диапазон е този, в който разговаряме със спокоен тон.
Следват около четири-пет тона, в които гласът ни се изкачва, когато се провикваме (било то на мач или на някого в спор, или далеч от нас, или в пълно заведение).
Над тях следва октавата, в която жените пищят, точно преди психопатът с маската да ги тресне с топора, и в която Дъстин Хофман се прави на Тутси.
Пълният работещ диапазон на всеки човешки глас без физиологични дефекти е около 3 октави.
Във физиологичен план, най-грубо казано, вокализираме посредством 2 набора от мускули в ларинкса си + въздушното налягане, идващо отдолу, когато издишваме.
Двата набора от мускули са флексори и адуктори. Първите удебеляват и сближават гласните струни, а вторите ги разтягат по дължина.
За да се сдобие кой да е глас с пълен работещ диапазон, той трябва да развие синергия между тези две групи мускули - каквато много рядко съществува у един нетрениран глас. Най-често срещаният случай, особено при мъжете, е тъкмо обратният - антагонизъм.
Поради това, че рядко се налага да пищим, и поради гореспоменатите културни фактори, говорим най-често в първия, най-нисък диапазон на гласа си, а в по-редки и краткотрайни случаи - викаме. Физиологичните ни навици закостеняват.
Един фрустриращ ефект от тях е следният: колкото повече се изкачваме в диапазона си, толкова по-силно работят флексорите ни, за да увеличат броя цикли на отваряне и затваряне на гласните ни струни (повече цикли = по-висока честота = по-висок тон). Колкото по-силно работят флексорите ни, толкова повече се удебеляват гласните ни струни в момента на усилието. Колкото повече се удебеляват, толкова повече въздух е нужен за да ги накара да трептят. Комбинацията от пренапрягане на флексорите и мощната въздушна струя отдолу е пагубна за гласните струни, поначало много крехки части от анатомията ни. И понеже са крехки, а флексорните мускули не могат да устоят на въздушната струя безкрайно, в един момент от изкачването в диапазона те просто се отказват, напиращият въздух раздалечава значително гласните струни и вместо да се докоснат по цялата си дължина и дебелина, те се докосват само с тънките слузести мембрани по краищата си - феномен, известен на всички ни - и особено на момчетата в пубертета, - като "прескачане на фалцет". Гласът рязко скача с няколко тона (най-често в гореспоменатия трети, Тутси-диапазон) и губи всякаква сила и цвят.
Друг фрустриращ ефект от "викащото" пеене е следният: колкото повече расте напрежението на мускулите вътре в ларинкса и напорът на въздуха отдолу, толкова повече работят мускулите около ларинкса, за да го стабилизират. Това са тези, с които преглъщаме. Te скъсяват тръбовидната отсечка между устните и трахеята, която гласовият апарат представлява. (Това си личи по подскачащата нагоре адамова ябълка, която маркира ларинкса.) Резултатът е отново липса на цвят, усещане за "давещ се", "напънат" звук, липса на вибрато, хрип в гласа и т.н.
Някои изпълнителни превръщат подобни обективни дефекти в част от стила си, разбира се, но в случая говоря за неопитните вокалисти, които смятат, че стратегиите от горните два абзаца са път към качественото развитие на гласа. Че провикването някак работи на принципа на културизма, че човек може да накара мускулите на ларинкса си да хипертрофират някак и да поемат натоварването по-леко. Всъщност, възможно е, с тежки уговорки: загуба на пластичност, динамичен контрол, резонанс.
Както споменах, решението е синергия между флексорите и адукторите на ларинкса и оптимизация на резонантните пространства в гласовия апарат.. За вторите до момента не съм споменал нищо, но смятам да го оставя за друг път.
За да се сдобие кой да е глас с пълен работещ диапазон, той трябва да развие синергия между тези две групи мускули - каквато много рядко съществува у един нетрениран глас. Най-често срещаният случай, особено при мъжете, е тъкмо обратният - антагонизъм.
Поради това, че рядко се налага да пищим, и поради гореспоменатите културни фактори, говорим най-често в първия, най-нисък диапазон на гласа си, а в по-редки и краткотрайни случаи - викаме. Физиологичните ни навици закостеняват.
Един фрустриращ ефект от тях е следният: колкото повече се изкачваме в диапазона си, толкова по-силно работят флексорите ни, за да увеличат броя цикли на отваряне и затваряне на гласните ни струни (повече цикли = по-висока честота = по-висок тон). Колкото по-силно работят флексорите ни, толкова повече се удебеляват гласните ни струни в момента на усилието. Колкото повече се удебеляват, толкова повече въздух е нужен за да ги накара да трептят. Комбинацията от пренапрягане на флексорите и мощната въздушна струя отдолу е пагубна за гласните струни, поначало много крехки части от анатомията ни. И понеже са крехки, а флексорните мускули не могат да устоят на въздушната струя безкрайно, в един момент от изкачването в диапазона те просто се отказват, напиращият въздух раздалечава значително гласните струни и вместо да се докоснат по цялата си дължина и дебелина, те се докосват само с тънките слузести мембрани по краищата си - феномен, известен на всички ни - и особено на момчетата в пубертета, - като "прескачане на фалцет". Гласът рязко скача с няколко тона (най-често в гореспоменатия трети, Тутси-диапазон) и губи всякаква сила и цвят.
Друг фрустриращ ефект от "викащото" пеене е следният: колкото повече расте напрежението на мускулите вътре в ларинкса и напорът на въздуха отдолу, толкова повече работят мускулите около ларинкса, за да го стабилизират. Това са тези, с които преглъщаме. Te скъсяват тръбовидната отсечка между устните и трахеята, която гласовият апарат представлява. (Това си личи по подскачащата нагоре адамова ябълка, която маркира ларинкса.) Резултатът е отново липса на цвят, усещане за "давещ се", "напънат" звук, липса на вибрато, хрип в гласа и т.н.
Някои изпълнителни превръщат подобни обективни дефекти в част от стила си, разбира се, но в случая говоря за неопитните вокалисти, които смятат, че стратегиите от горните два абзаца са път към качественото развитие на гласа. Че провикването някак работи на принципа на културизма, че човек може да накара мускулите на ларинкса си да хипертрофират някак и да поемат натоварването по-леко. Всъщност, възможно е, с тежки уговорки: загуба на пластичност, динамичен контрол, резонанс.
Както споменах, решението е синергия между флексорите и адукторите на ларинкса и оптимизация на резонантните пространства в гласовия апарат.. За вторите до момента не съм споменал нищо, но смятам да го оставя за друг път.
3 коментара:
Добре казано!!!
Публикуване на коментар