От около три години насам, редом с литературата ме обсебва и пеенето: и практиката, и принципите. (Открих, че у мен първото е невъзможно без второто.)
Колкото повече научавам, толкова повече забелязвам колко неинформирани са повечето хора какво представлява певческият глас и как работи. В някаква степен го виждам и по отношение на други атлетически дейности, но за все пак за всеки минимално наблюдателен човек е видно, че бегачите се движат по-особено от нас, докато гоним автобуса, а тежкоатлетите не вдигат щанги, както ние - шкафове. За всеки още малко по-наблюдатален пък е видно, че бегачите държат ръцете прибрани до тялото, вдигат коленете повече и държат торса си стабилен, а тежкоатлетите заемат определена стойка за всяко движение - краката разкрачени, кръста изправен и т.н.
В същото време, повечето хора - и наблюдателни, и недотам - смятат, че певците пеят, както ние говорим, само че някак по-добре. Смятат, че за да пееш силно, трябва да се провикнеш като на футболен мач, а за да вземеш висок тон - да писнеш, все едно си си изтървал гюлле на крака или някой ти е набил крак в гюллетата. Това личи и когато някой такъв човек реши да запее - то не са зейнали усти, сбърчени физиономии, вратни жили, челни вени...
Това е напълно нормално. В края на краищата, мускулатурата на пеенето е скрита и можем да се водим само по слух. А слухът, в комбинация с определени самовнушения, фосилизиращи в стереотипи (вкл. културни, както ще спомена по-долу), заблуждава.
