Soundgarden : "King Animal"

След като повече десетилетие слушам ту спорадично, ту вманиачено така обозначените "гръндж" банди, намирам настойчивото етикиране на четирите флагмана на "жанра" за почти безпредметно. Единствената устойчива обща тенденция в кариерите на пичовете от Soundgarden, Alice in Chains, Pearl Jam и Nirvana са, че са си крали дрехите от сиатълски клошари и са се дзверели с хероинов блясък в очите по фотосесии.

Е, и може би облените в светлосенки и сепия клипове на най-популярните им песни , но те разбира се са чист маркетинг и нищо повече. Разбира се също така, че човек просто трябва да отвърне поглед и да послуша малко, за да почне да тегли разграничителни черти, а не само успоредици:

Стадионният звук и социалния гняв на Ведър и ко, с които Pearl Jam още пълни, ами, стадиони. Психопатичната вглъбеност на Стейли в собствения му порок, маркираща практически всяка песен на Alice in Chains и странните хеър метъл огризки в звука им, останали от корените им, когато си топирали косите и се мацали с червило. Nirvana, саундтрака към всеки изцъклен в огледалото безнадежден деветдесетарски тийн + изкривените влияния на неща от Боуи до осемдесетарски bubblegum пънк. И Soundgarden.

Soundgarden с психеделичните си фентъзи-безумия за слънца-черни дупки, черни порои и горски поляни, застлани с борови и хероинови игли, където деца се раждат под взора на змии и дънери, огънати в молитва. И човекът с лъжиците идва да ни спаси със своите приятели-индианци, приятели-скелети. И налудния бензинов поток на съзнанието на Rusty Cage, който не мога да не цитирам поне донякъде: "You wired me awake/And hit me with a hand of broken nails/You tied my lead and pulled my chain/To watch my blood begin to boil; Too cold to start a fire/I'm burning diesel burning dinosaur bones/I'll take the river down to still water/And ride a pack of dogs".

Едно от големите ми удоволствия от текстовете им е, че не мога да ги опиша, без да лепя една до друга думи, които на нормален човек никога не би му хрумнало да свърже в изречение.

Ако гласът на Alice in Chains e някакъв предсмъртен мълвеж в празното, този на Pearl Jam е барикада срещу The Man и The Machine, а Nirvana отработено шепнат в ухото на подрастващия "Do it, don't, do it, don't...", то Крис, Бен, Мат и Ким искат да те завлекат в гората с пет кила ракия и да се разцепите от Цепелин и Сабат, а Железния човек и Шангри-ла под лятната луна да се разложат и омешат в бесовете на ръба на образа и безобразието. Китарата на Ким Теил дере ниско, по ритъм на рифа е опърпано подобие на Томи Айоми , а чудовищният тенор на Корнел подхваща дрезгавия зов на екзалтиран баптистки солист и го разтяга до стъписващи височини и дължини, подхваща нечленоразделния предповръщателен позив на пънкаря и го прави мелодия. Неравноделните барабани на Мат Камерън и басът на Бен Шепърд пък оголват неочаквана плът в уж празни, рехави отрязъци от всяка песен.

Докъм 1997-ма година обаче четиримата започват като че ли малко да си писват творчески. Поп-компонентите избиват все по-контрастно в албума Down on the Upside от 96-а, вероятно не без помощта на кръвосмесителната любовна авантюра с отчетливо по-"леките" Pearl Jam, която започва от самото създаване на двете банди: гениалната блус-рок ур-банда Temple of the Dog представлява на практика целият Pearl Jam + Корнел на микрофона, Мат Камерън е барабанист и на двете групи, Ведър и Корнел непрестанно си гостуват по лайвове, а страхотният кавър на Хендрикс Hey Baby е с китаристът на Pearl Jam Майк Маккрийди и Корнел в главните роли. Oтделно от това Корнел отколешно люби Бийтълс и се ухажва с неподражаемия Джеф Бъкли. (То кой ли не се ухажва с него по онова време - Пейдж и Плант, Том Йорк, Мат Белами... но Бъкли ще си го оставя за друг път.)

За настоящо щастие обаче, раздялата на Soundgarden не е съпътствана от типичните за онова време трагедии и скандали и момците си обещават, че ако творческият дух ги обладае пак, ще пишат и ще свирят. Резултатът е King Animal, почто безкомпромисно продължение на музикалния път на Soundgarden и на традицията да си кръщават албумите с олигофренски заглавия.

Най-големият ми проблем с Down on the Upside беше, че половината песни звучаха целите така, сякаш аха-аха ще започнат, а почти всички останали - като рехави перифрази на Black Hole Sun от Superunknown. Яки идиотизми като Ty Cobb, подплатена - свръхзаредена, бих казал, - с могъщия риф на разстроено банджо, само ме караха да блъскам CD-то на DotU в това на Superunknown с надеждата да изтръскам песента от едното в другото. (Читател под 20: "CD-та? Whaaaa...?" Да, CD-та. Няколко хиляди лева едното, преди деноминацията. Пестих за тях от нишестени розови кремчета и кифли с хляб. Piss off.)

У King Animal, над всичко останало, различните форми и тежести в музиката на Soundgarden са прекрасно обработени и балансирани. Даже ми се струват почти прекалено подредени, но докато слушам отначало докрай всъщност не го усещам така.

Това не значи обаче, че има от всичко по равно. Балансът е прекрасен - като за настоящата настройка на Крис, Ким, Мат и Бен. Пънкарията бие отбой и дори самотният воин Attrition подтичва кротко и мелодично, а Крис напяво почти речетативно. Друга подобна е пилотната Been Away Too Long, която обаче е по-скоро Foo Fighters на стероиди, мислена да зарибява  (определено по-подходяща и представителна от рядката бозица Live to Rise от саундтрака на The Avengers), отколкото по-типичните анахронични пънк-идиотизми на SG.

Но SG винаги са марширували най-добре в средно темпо и странен ритъм, който напук на фременските заръки влече със себе си грохота на пясъчни червеи, като в апокалиптичната Blood on the Valley Floor - като излязла изпод инструментите на едни още по-добри SG oт периода на Badmotorfinger и UltraMegaOK, албуми, преливащи от епични downtune-нати чукове по главата. А при все менуорското си заглавие съдържа красоти като "Оnce we were the еnd/The end of the long road/Leading to the start/Of the ever-invading crowds", с яката паронимия "stars/start" (в потока на песента думата може да ти зазвучи и по двата начина).

Всъщност на практика всичко в King Animal, ако и не толкова задушаващо и смазващо като Blood on the Valley Floor, звучи така, че да си кажеш "Чакай, чакай пак да си я пусна, че май пропуснах нещо". Къде някоя китарна прогресия, скрита под главната, или подложен слой вокал, или Камерън ще направи пореден фокус с барабаните, или Шепърд и басът му ще избягат готино от ритъма. King Animal се слуша със слушалки или добра уредба. (От тия със CD-тата, да.) От друга страна, миксът е малко прекалено и нетипично "сресан" като за SG, особено китарните партии, но разнообразието компенсира.

Еднo чудесно тематично продължение от Superunknown са цепелинските близкоизточни мотиви от неща като тогавашната Half, на която всеки български грънджар от Строежа можеше с кеф да притропне една ръченица, размахал оповръщан суитчър на MotherLoveBone. Неща като Fresh Tendrils и Head Down допълваха екзотиката. Сега SG показват, че са в крачка най-малкото с българската фолк-действителност и на ритъма на A Thousand Days Before може да завиди дори светило като Андреа и дори тази девойка, която е толкова cutting-edge, че не само псевдоним, ами и име си няма още. (Послушайте другата хилядна песен на SG, Room a Thousand Years Wide от Badmotorfinger, за да си представите как линкнатата девойка бива прегазена трикратно от приземяващ се Боинг.) Taree пък е другата песен с близкоизточни мотиви и макар да споделя тематика - буквални и преносни магистрали, возене по, смъркане на - с творбите на Audioslave, супергрупата на Корнел и инструменталистите от Rage Against the Machine, но няма и помен от вдървения им звук. (Да ме прощава Морело, но басистът и барабанистът просто не са му на нивото.)

Междувпрочем, преносните магистрали са се изменили от тези, които цепиш с кредитна карта, в такива, дето ти разцепват кредитната карта. Всички членове на SG гонят петдесетте и алкохолно-друсаният делириум отстъпва на проблемите на трезви мъже на средна възраст. В Blood on the Valley Floor се пее за добрите стари откачености като единайсет милиона клоуна с извадени бръсначи, a в Еyelid's Mouth  - за... не знам за какво, има усти-клепачи и ириси-езици, а централният й въпрос е "Кой остави реката да пресъхне?"; но социалните терзания са очевидни в песни като почти танцувалната Non-State Actor (гражданско неподчинение), баладичната и леко бледа Bones of Birds (крехкостта на децата), още по-бледата, като от по-слаб солов албум на Корнел Halfway There (бъди благодарен какво имаш и какво ти е дадено) и Rowing (карай напред и не спирай).

Последната е може би втората ми най-любима песен от албума - от желанието да звучи еклектично КА понякога звучи твърде много като други неща на SG, при това не най-добрите, но Rowing e тотален ход с коня, вдъхновена от колаборациите на Корнел с ... Тимбаленд. Безумието на тези колаборации е най-добре събрано в ей-този клип, като последвалият албум не беше пълна дупка, само защото звучеше окей наживо, с истински инструменти вместо кошмарни луупове. От тази стилистика обаче след якото интро на Бен Шепърд изпълзява страхотна комбинация от блус-рок корените на SG и последното от фронтмена им. Най-любимата ми песен от албума? Отначало хич не беше, но с времето осъзнавам, че ако SG имат знакова песен, нещо, което са в момента, то това е By Crooked Steps. Разиграният бас в началото, избухналия сабатски риф след това, барабаните, детониращи reverb-а на Теил в бриджа, непрестанно менящият се ритъм, и слоевете звук през цялата песен - а Корнел реве на ре от втора. (Който иска, да пробва да вземе тоя тон и да ми пише в коментарите как се е справил. Полът няма значение.)

Превъртяните в албума отзвуци от дискографията на групата звучат като "Я по-добре си ни припомнете." By Crooked Steps (а и другите в немалко моменти) звучи като "Я по-добре ни запомнете." Но и без напомняне няма да минем - най-щастлив ще съм да е през година-две с нови албуми.