Бележки за Четенеписането

Както личи от заглавието, в настоящия преходен модел съм слял двата гореспоменати процеса. Сливането е умишлено, може би неинтуитивно за много от възможните читатели на този текст, може би насилствено за някои от тях. Ала според мен разделянето им и честото негово следствие – тяхното противопоставяне – им вредят много повече. Моделът е преходен и преходен. Той е етап от собственото ми осмисляне на двата процеса и като такъв – нещо нетрайно, без претенции за изчерпателност, окончателност и критическа тежест. Последното би могъл да добие или загуби единствено в сравнение с други подобни текстове, може би писани в негов отговор.

Моделът е неинтуитивен. Това значи едно: критично са погледнати и са поставени под въпрос интуитивни схващания. Това всъщност почти се припокрива с определението за коя да е интелектуална дейност. С този абзац изчерпвам апологетиката за настоящия текст. Не мисля, че бих могъл да предложа по-добра защита от тази, че съм изписал всичко по-долу, осланяйки се на аргументирани разсъждения, а не на готови схващания, клиширани метафорични визуализации, градски легенди и "извечни мъдрости" по въпроса.

Ще пиша думите "четене" и "писане", разбира се, отделно една от друга, с надеждата читателят да намери връзките, които съм направил между тях, за достатъчно здрави, за да оправдаят сливането им в заглавието. Посоката ще е преобладаващо от първото към второто, защото ми се струва, че тя има нужда от по-подробно обяснение.

Като начало, поставям две твърдения.

Писането е критическа дейност.

Четенето е творческа дейност.

I

Първото – Писането е критическа дейност, – е в пряко противоречие с романтическия поглед върху творенето, въведен в началото на 19-и век, най-шумно и с най-много апломб от Езерните поети в Англия. Както е казал Кийтс: Поезията трябва да се лее от поета като песента на птица. Според романтическите творци и философи на творчеството, то е "божествено" вдъхновено (независимо от определението им за "божествено", което за мнозина е било различно).

Това, че този модел се позовава на природата и нейни образци, не го прави по-"естествен" от всички други.

Това, че този модел се позовава на метафизиката и нейни образци, не го прави по-Авторитетен от всички други.

Този модел е просто мода в историята на мисленето – като всеки друг, включително и настоящия. Проблемът е, че по същество романтическият модел е мистификация и каквито и полезни елементи да съдържа, в цялостта си – сумирана в горните схващания на негови поддръжници, – той насища с мъгляви полуистини и емоционални заявления, най-често нетърпящи възражение, пространството на един възможен диалог по двата процеса и така задушава дискусията.

Поради това, настоящият модел – отчасти в духа на противоречивостта, – приема за вярно тъкмо обратното твърдение: Писането е критическа дейност.

Една почти 100%-ва парафраза на горното би била:

Писането е критическо четене с добавена възможност за поправка в четеното.

Умишлено омаловажавам святостта и уникалността на процеса на измисляне, към които е насочена мисълта на повечето, прегърнали безкритично романтическия творчески модел. Този процес в основата си и бездруго е доиз-мисляне, което се случва по време на критическото четене на собствения текст. Всякакви вдъхновени полети на фантазията преди да напишеш първите думи– били те същински художествен текст или негов план, – са, в буквалния и преносен смисъл, ефимерни. (А нима самият "полет" не е процес на мисловна корекция-доразвиване на "вдъхновилия" ни обект – дочута дума, прочетено нейде изречение, впечатлил ни образ, потресла ни поредица от събития?) 

II

Второто от двете начални твърдения – Четенето е творческа дейност, – е противоположно, макар да не личи от пръв поглед, на друго общоприето схващане: че литературната творба се оценява/коментира в своята "цялост". Да – най-добре литературната творба да се чете от начало до край. Да – отделната литературна творба има начало и край, на страницата. Но това не ни казва нищо. Ще опитам нещо по-продуктивно, отново в духа на противоречивостта:

"Цялостта" на творбата е илюзия.

Позволявам си цитат на критика Ролан Барт, който закачливо парафразира Хераклит и неговата река: "Човек никога не чете една и съща книга два пъти, защото никога не се разсейва на едни и същи места в нея."

Това е неизменен факт, но той не ограничава четенето, а го освобождава:

– от мъгляви, гръмки обобщения

– от претенцията за авторитетност и таен достъп до "дълбините" на творбата

– от претенцията за изчерпателност и непротиворечивост

– за разговор за конкретните неща, които сме видели в творбата, а не това, което след прочитането й криво-ляво сме натъпкали в някакво обобщение

– за разговор, в който обсъждаме многобройните фасетки на повърхността й, вместо да си придаваме тежест с мисловни котви, спуснати до илюзорните й дълбини

– за разговор, в който "прав" и "крив" не съществуват, съществуват само степени на "наблюдателен", както и потенциално неизчерпаем брой наблюдения, а единственият критерий за оценката им е тяхната яснота, но не и тяхната непротиворечивост

По същество всяка литературна творба е просто (но не и проста!) текстова повърхност, оцеляваща някак през историята. Колкото и да са важни, тълкуванията на тази повърхност (придаващи й "дълбочина") са пряк резултат от плетеници исторически фактори, налични и различни във всеки период, в който творбата се чете и тълкува.

Само че, разбира се, поривът към тълкувания е непреодолим. Непреодолима е и не-пълнотата на четенето. Но е по-добре си го признаем, вместо да се крием зад измислици за общовалидност и изчерпателност. Следователно, всяка критика ще е лична – само че не лична към автора, а лична от критика. Това превръща четенето в личен и активен – иначе казано, творчески, – процес.